Кралят на Хавана (Фрагмент) Педро Хуан Гутиерес

НАЙ-ГОЛЯМАТА кочина в цялата сграда се намираше в онзи край на покрива. Когато започна кризата през 1990, тя изгуби работата си като чистачка. И постъпи както мнозина: снабди се с кокошки, прасе и гълъби. Стъкми нещо като кафези от изгнили дъски, остатъци от мертек, парчета стоманени пръчки и жици. С някои от кокошките се хранеха, други – продаваха. Оцеляваха сред лайната и смрадта на животните. Понякога дни наред в сградата нямаше вода. Тогава започваше да крещи на момчетата, будеше ги на разсъмване и с удари и тласъци ги караше да слизат четири етажа и да качват нагоре по няколко кофи от една покрита с капак канализационна шахта, озовала се като по чудо на ъгъла на сградата.

   По онова време децата бяха на девет и на десет години. Рейналдо, по-малкият, беше спокоен и мълчалив. Нелсън, по-невъздържаният, постоянно се бунтуваше и понякога вбесен й крясваше:

   - Престани да ми викаш, мамка му! Какво повече искаш?

   Тя куцаше с десния крак и беше малко смахната или просто тъпа. Нещо не беше в ред с главата. Още от дете. Най-вероятно по рождение. Майка й също живееше с тях. Беше може би на сто години, никой не знаеше точно. Всички обитаваха една порутена стая три на четири и един участък от покрива под открито небе. Дъртата от години не се беше къпала. Беше страшно кльощава от хроничното недояждане. Един твърде дълъг живот в постоянен глад и мизерия. Цялата бе кожа и кости. Не говореше. Приличаше на мълчалива мумия, на скелет покрит с мръсотия. Движеше се малко или никак. Без изобщо да продума. Само наблюдаваше оглупяващата си дъщеря и своите внуци, които се удряха един друг по главите и се ругаеха посред кудкудякането на кокошките и лая на кучетата. «Тия не са нормални», казваха съседите. И никой не се намесваше в непрекъснатите им караници.

   Понякога палеше цигара и сядаше на края на покрива: гледаше улицата и мислеше за Адалберто. Като млада бе имала десетки мъже. От всички възрасти. Харесваше й да ги възбужда. Някои от тях й казваха: «Ей, тъпунгер, ела да ми направиш една свирка. Ще ти дам две песо, ако ми го лапнеш».  Това и правеше: свирки. Изцеждаха я до дупка и й казваха: «Чакай ме тук, не си тръгвай, веднага се връщам». И изчезваха. С Адалберто беше различно. Децата бяха от него, ама  копелето никога не се съгласи да живее с тях на покрива. Изчезна окончателно, когато разбра, че е бременна за втори път. Сега вече беше  поодъртяла, изкуфяла, куца с единия крак, ужасно гладна и вонеше отвратително. Даваше си сметка за всичко това и си казваше: «Кой, по дяволите, ще поиска да ме доближи, след на мен-самата единственото, което ми се ще, е просто да пукна?»  Така си мислеше и се ядосваше на себе си. Хвърляше цигарата на улицата и вбесена се разкрещяваше на момчетата:

   - Рей, Нелсон, слизайте да носите вода-а-а-а!  Задници такива, слизайте да търсите вода-а-а-а!

   Децата се подчиняваха. С отвращение, но се подчиняваха. Поне вечене ги затваряше с дни в един тъмен и тесен килер. От съвсем малки, докато навършиха седем години, постоянно и без причина ги набутваше в това влажно място, пълно с водосточни тръби и хлебарки. Само и само да не й се мяркат пред очите. Това ги ужасяваше, защото се случваше да изкарат в оная дупка ден, два, дори три, без да ядат, ближейки влагата по тръбите. Друг път ги поваляше със замах в един резервоар с вода и им крещеше да мълчат и да не я дразнят повече. От страх момчетата млъкваха. Понякога ги натискаше под водата и не ги пускаше докато – останали без въздух – започваха отчаяно да ритат с крака и ръце. Сега, пораснали и заякнали, се бунтуваха и не допускаха подобни наказания. Живееха както им кефне, макар че понякога отиваха на училище, на Сан Лазаро и Беласкоаин (I). Отиваха по-скоро, за да се махнат от нея, отколкото, за да учат. Учителите никак не се стараеха, защото учениците бяха пълен боклук. На тринайсет години момичетата вече проституираха с всичка сила с туристите по Малекон (II). Момчетата се бяха забили в марихуаната и в разни далаверки, за да припечелят по някой и друг долар. Майките и бащите изобщо не се вясваха. Никой не се интересуваше от математика или от сложни и ненужни неща. И учителите едвам издържаха с такива диваци.  Накратко, Нелсон и Рей ходеха три или четири дни на училище, а останалата част от седмицата се забавляваха на покрива с гълъбите и кучетата. Имаха пет кучета събрани от улицата.

   Много пъти единственото ядене за деня беше парче хляб и чаша подсладена вода. Независимо от това пораснаха. Откриха, че чуждите гълъбици кацат на техния покрив и че не е трудно да ги ловят живи. Измислиха примамка : един прекрасен гълъб - съблазнителен мъжкар, който летеше над покривите на околните сгради. Винаги се появяваше някоя непредпазлива гълъбица, която се захласваше по красивия любовник. И нещата ставаха. Тя литваше нагоре след него и гълъбът я довеждаше до своята клетка, за да я люби на спокойствие. И тогава: тряс! Рей и Нелсон затваряха вратата на клетката. На пазара Куатро Каминос плащаха по четирийсет или петдесет песос за гълъбица. Дори  до сто, ако беше бяла. Кризата, гладът, бясната мания да се махат от страната караха всички да се занимават със сантерия (III) и белите гълъбици, яретата и петлите вървяха добре. А така също черните кокошки, които са много подходящи, за да изчистиш и пропъдиш наслоената лошотия. Когато момчетата успяваха да продадат някоя гълъбица, положението ставаше по-розово: хапваха по няколко пици с плодов шейк. Носеха пици и на майка си и баба си.

   Независимо от това тя продължаваше да им крещи като откачена. Развикваше им се и ги унижаваше. Вече и двамата се бяха окосмили в горната част на таза и по задника, пишките им бяха пораснали и наедрели, имаха косми под мишниците и онази силна смрад на мъжка пот, а гласовете им бяха станали по-хрипкави и дебели. Биеха си чекии като наблюдаваха скрити между кафезите на пилците комшийката от съседния покрив. В действителност това беше един общ покрив на същата сграда, който години по-рано някой бе разделил на две с ниска стена, не повече от метър. Тази стена беше границата със съседите: дебела и цицореста жена с нейната около двайсетгодишна дъщеря и още много синове, които живееха наоколо и изобщо не си спомняха, че тя им беше майка. Момичето беше същински сладкиш: слаба и красива мулатка, истинско курве. Излизаше само нощем, елегантна и предизвикателна, и се връщаше призори. Денем се мотаеше в своята част на покрива по къси прилепнали шорти и малка блузка без сутиен, с добре очертани зърна.  Ах-х-х! Какво изкушение. Тогава Рейналдо беше на тринайсет години, а Нелсон на четиринайсет. Вече бяха зарязали училището. Тъпо им беше да са непрекъснато в седми клас. Три пъти го бяха повтаряли, докато окончателно напуснаха.

   Считаха се за мъже. Продължаваха далаверата с гълъбите. Всеки ден ставаха все по-добри в кражбата на гълъбици и всеки ден продаваха по една или две. Бизнесът си го биваше. Бяха мъже и от известно време те издържаха всички в къщата. Майката обаче продължаваше да е същата тъпачка. Мразеха я заради нейните беснеения и избухвания пред всички. Чувстваха се унижавани и й отговаряха:

   - Не бъди толкова тъпа! Млъкни, по дяволите, млъквай!

   На покрива с всеки изминал ден свинщината ставаше все по-голяма и все повече смърдеше от лайната на животните. Бабата почти не се движеше. Сядаше на една полуизгнила щайга или в някой ъгъл и часове наред се грееше на слънце. Налагаше се да я пренасят в стаята, за да я сложат да легне. Беше жив мъртвец. Освен това трябваше да контролират и майка си, защото с всеки изминал ден тя все повече изкуфяваше. Вече дори не успяваше да слезе по стълбите. Блъскаха я и й крещяха да млъкне, но тя се дереше още по-силно, сграбчваше една пръчка и се нахвърляше върху им като се опитваше да си запази територията. Те й взимаха пръчката и с шамари през лицето я вадеха от това състояние. Тя плачеше с цяло гърло от гняв, подсмърчаше, палеше цигара и кротваше мълчалива и примирена. Пушеше седнала на края на покрива и гледаше колите, велосипедите и хората, които минаваха по Сан Лазаро. Вече дори не се сещаше за Адалберто.

   Една сутрин, някъде към единайсет, пак така седеше, пушеше и гледаше към улицата. Нелсон здраво я беше цапардосал по устата и горната й устната беше подута и сцепена отвътре. Облизваше я и усещаше металния вкус на кръвта. Беше вбесена. Метна фаса на улицата, изплю една примесена с кръв храчка с надеждата да падне на нечия глава и се обърна, за да влезе в стаята. Слънцето беше прекалено силно и я болеше глава. Момчетата, скрити зад кокошарника, гледаха онази съседка-курветината. И двамата бяха премрежили мечтателно очи и в ритъм си ги клатеха. Мулатката беше полугола, препасала пешкир върху оскъдни червени прашки. Приятно й беше, че момчетата си биеха чекии вторачени в нея. От кърпата течеше вода и тя я изстискваше и се мокреше, за да се разхлади под слънцето. В същност би й харесало да ги види в цял ръст, френетично прехласнати по нея, както си блъскат чекии, но все още бяха дечковци, за да се осмелят да го направят. Като пораснат още малко ще станат добри «стрелци» и ще си показват пишките по входовете на Малекон на всички, които биха пожелали да ги видят. Засега го правеха скришом.

   Когато видя този спектакъл, майка им още повече кипна. Побесня от яд:

   -Само за чекии ви бива! Само за чекии ви бива! Мизерници, да пукнете дано, слизайте от там! И двамата! Слизайте от там!

   Сграбчи една пръчка, за да ги набие, но изведнъж се врътна към предизвикателната съседка:

   - Ами ти, курво лайняна, правиш го, за да ме дразниш, защото си една путка. Не ги предизвиквай повече, че ще пукнат. Не са яли, само лъскат бастуна по цял ден! Ще ги убиеш, пачавро скапана! Ще ги убиеш!

    - Ей, тъпунгер, я ме остави на мира, аз съм си в моята къща и правя каквото си искам.

    - Ти си просто една курва.

    - Да, но оная работа си е моя. И живея двайсет пъти по-добре от тебе, смотана гнусна тъпачка. Свиня нещастна!
    
   Кучетата се разлаяха, кокошките се разшумяха. Сред цялата тази гюрултия  и олелия, тя се опита да прекрачи със сопа в ръка ниската преграда, която разделяше покрива, заплашвайки да цапардоса съседката, но Нелсон вече беше налетял върху нея, за да й вземе тоягата. Въпреки това тя се мъчеше да отиде на съседния покрив и крещеше яростно:

- Знаеш ли к’во си ти – една курва! А ти – един чикиджия! Махни си ръцете от мене. Пусни ме, лайнян чикиджия такъв!

    - Не обиждай повече, да го еба, не обиждай повече!

   Нелсон не беше на себе си, не можеше да се владее. Беше мъж на четиринайсет години и не можеше да преглътне да го унижават така. Като капак на всичко - подигравателното кикотене на съседката, което още повече го вбеси:

   - Ей, чикиджия нещастен, ще луднеш от толкова лъскане на бастуна! Потърси си жена.

   И тя се врътна и си влезе спокойна в къщата като си клатеше задника наляво и надясно. Кипна още повече от подигравките на курветината. Дръпна силно майка си и я блъсна с гръб към кокошарника. Стърчащият от ъгъла на кафеза стоманен прът се заби в темето и й проби мозъка. Жената дори не извика. Изцъкли от ужас очи, вдигна ръце към мястото, откъдето влезе острието. И умря като посечена. За секунди се образува локва от гъста кръв и лепкави течности. Умря с отворени очи, потресена. При тази гледка омразата, която Нелсън изпитваше към майка си, изчезна на мига. Обзе го скръб и паника.

   - Ах, майка ми! Какво направих? Какво е това?

   Сграбчи майка си и се опита да я вдигне, но не успя. Беше набучена през темето върху стоманения прът.

   - Аз я убих, убих я!

   Разкрещя се като луд, понесе се тичешком към края на покрива и се хвърли на улицата. Не усети трясъка от разбиването на собствения си  череп върху асфалта, четири етажа по-долу. Умря точно както майка си, с гневно изражение на гърч и ужас.

   Бабичката видя всичко от мястото си, седнала неподвижно върху сандък от изгнили дъски. Затвори очи без да направи и най-малкото движение. Не можеше да живее повече. Това бе вече прекалено. Сърцето й спря. Падна назад и остана облегната на стената, невъзмутима като мумия.

   Рей не беше помръднал от скривалището си зад кокошарника. Всичко стана много бързо и членът му все още стоеше надървен като пръчка. Прибра го по някакъв начин и го стисна между бедрата, за да го контролира и да не му издува гащите докато спадне. Стоеше без да продума. Отиде до края на покрива и надникна. Брат му лежеше проснат по средата на улицата, заобиколен от хора и полицаи, спрели движението от единия и от другия край на Сан Лазаро.

   След миг полицаите се качиха на покрива. Пристигнаха нахъсени:

   - Какво е ставало тук?

   Рей не можа да отговори. Сви рамене и им се ухили. Онези зяпнаха от учудване:

   - И на всичкото отгоре се смееш! Какво си направил? Хайде, кажи. Какво точно си направил?

   Отново се захили, главата му беше празна, накрая обаче успя да проговори:

   - Нищо, нищо. Не знам.

   - Как така не знаеш? Какво си направил?

   - Нищо. Аз не знам.

   Сложиха му белезници. Свалиха го по стълбите. Качиха го в една патрулна кола и го отведоха в полицейския участък няколко преки по-нататък. Затвориха го в една килия в мазето заедно с трима престъпници. Остана там. Без да мисли за нищо, изпаднал във вцепенение.

   Специалистите криминалисти закъсняха три часа преди да отидат на Сан Лазаро. Работиха старателно целия следобед. Вдигнаха трупа на Нелсон от асфалта в пет часа и го закараха в моргата заедно с този на бабата. С майката се забавиха малко повече. Едва по тъмно се заеха да я откачат от стоманения шиш и да я изпратят в моргата. Очевидно, някой беше блъснал яростно момчето от покрива и бе запратил свирепо жената с гръб към кокошарника. Старицата беше умряла от разрив на сърцето, без насилие. Само дето нямаше свидетели. Никой нищо не беше видял. Винаги е така в този квартал. Никой нищо не е видял. Никога няма свидетели.

- - - - - - - - - ----- 

©Pedro Juan Gutiérrez